Когато остана сам, Румата премести стола до прозореца, разположи се удобно и започна да наблюдава града. Къщата на принца беше на хълм и денем градът се виждаше оттук чак до морето. Но сега всичко беше потънало в мрак, мяркаха се само разпръснати купчинки огньове — там, където по пресечките стояха щурмоваците с факли и чакаха сигнала. Градът спеше или се преструваше на заспал. Интересно дали жителите чувствуваха, че над тях надвисва ужасно нещо? Или и те като много умният благороден дон смятаха, че някой се готви да празнува празника на свети Мика? Двеста хиляди мъже и жени. Двеста хиляди ковачи, оръжейници, месари, галантеристи, златари, домакини, проститутки, монаси, сарафи, войници, скитници, оцелели книжници се въртяха сега в душните, вмирисани на дървеници легла: спяха, любеха се, пресмятаха наум печалбите, плачеха, скърцаха със зъби от злоба или от обида… Двеста хиляди души! За пришелеца от Земята в тях имаше нещо общо. Сигурно това, че всички те без изключение още не бяха хора в съвременния смисъл на думата, а полуфабрикати, слитъци, от които само кървавите векове ще изстържат някога истинския горд и свободен човек. Те бяха пасивни, алчни и невероятно, фантастично егоистични. Психологически те почти всички бяха роби — роби на вярата, роби на себеподобните си, роби на дребни страсти, роби на користолюбието. И ако по силата на съдбата някой от тях се родеше или станеше господар, той не знаеше какво да прави със свободата си. Той отново бързаше да стане роб — роб на богатството, роб на противоестествените излишества, роб на покварени приятели, роб на робите си. По-голямата част от тях нямаха никаква вина. Те бяха прекалено пасивни и прекалено невежи. Робството им се градеше върху пасивността и невежеството, а пасивността и невежеството непрекъснато раждаха робство. Ако всички те бяха еднакви, човек трябваше да скръсти ръце и да изгуби всякаква надежда. Но все пак те бяха хора, носители на искри от разум. И постоянно ту тук, ту там сред техните пластове пламваха и се разгаряха пламъчетата на безкрайно далечното и неизбежно бъдеще. Пламваха въпреки всичко. Въпреки цялата им привидна безполезност. Въпреки гнета. Въпреки че ги гасяха с ботуши. Въпреки че не бяха потребни никому и че всички на тоя свят бяха против тях. Въпреки че в най-добрия случай те можеха да разчитат само на едно презрително съжаление…

    Те не знаеха, че бъдещето е на тяхна страна, че бъдещето без тях е невъзможно. Не знаеха, че в този свят на страшните призраци от миналото те са единствената реалност на бъдещето, че те са фермент, витамин в организма на обществото. Унищожете този витамин и обществото ще загине, ще започне социален скорбут, мускулите ще отслабнат, очите ще изгубят остротата си, зъбите ще изпадат. Нито една държава не може да се развива без наука — ще я унищожат съседите. Без изкуствата и общата култура държавата губи способността си за самокритика, започва да насърчава погрешни тенденции, започва всяка секунда да ражда лицемери и отрепки, да развива у гражданите консумативност и самонадеяност и в края на краищата също така става жертва на по-благоразумни съседи. Можеш колкото си щеш да преследваш книжниците, да забраняваш науката, да унищожаваш изкуството, но рано или късно ще трябва да се сепнеш и със скърцане на зъби да направиш път на всичко, което властолюбивите тъпаци и невежи така силно мразят.

    И тези сиви хора, които държат властта, колкото и да презират знанието, не могат да направят нищо против историческата обективност, могат само да я забавят, но не и да я спрат. Те презират знанието и се боят от него, но все пак неизбежно стигат до извода, че трябва да го насърчават, за да се задържат. Рано или късно те трябва да разрешат университетите, научните дружества, да създават изследователски центрове, обсерватории, лаборатории, да създават кадри, хора, които мислят и знаят, хора, каито се изплъзват от контрола им, хора със съвсем друга психология, със съвсем други потребности, а тези хора не могат да съществуват, още по-малко да функционират в предишната атмосфера на долно користолюбие, на дребни интереси, на тъпо самодоволство и чисто плътски потребности. На тях им е потребна нова атмосфера — атмосфера на всеобщо и всеобхватно знание, пропита с творческо напрежение, потребни са им писатели, художници, композитори и сивите хора, които държат властта, се принуждават да им направят и тази отстъпка. Който се инати, ще бъде пометен от по-хитрите противници в борбата за власт, но който прави отстъпката неизбежно и парадоксално, против волята си, с това сам си копае гроба. Защото растежът на културата на народа в цялата й широта — от естественонаучните изследвания до способността да се възхищава от голямата музика — е смъртоносна за невежите егоисти и фанатици… А след това настъпва епоха на гигантски социални сътресения, съпровождана от невиждано преди развитие на науката и свързания с това изключително широк процес на интелектуализация на обществото, епоха, когато сивотата води последните си боеве, които по жестокост връщат човечеството към средновековието, в тези боеве тя претърпява поражение и в свободното от класово потисничество общество тя вече завинаги изчезва като реална сила.



                           ***********************************************************

   — Същността на човека — дъвчейки бавно, говореше Будах — е в удивителната му способност да свиква с всичко. Няма в природата нещо, с което човекът не може да свикне. Нито конят, нито кучето, нито мишката притежават това качество. Вероятно когато бог е създавал човека, той се е досещал на какви мъки го обрича и му е дал огромен запас от сили и търпение. Трудно ми е да кажа дали това е хубаво или лошо. Но ако човекът нямаше това търпение и издръжливост, всички добри хора отдавна да са загинали и на света да са останали лошите и бездушните. От друга страна, навикът да търпят и да се приспособяват превръща хората в неми добичета, които не се отличават от животните по нищо освен по анатомията си и дори ги превъзхождат по беззащитност. И всеки нов ден ражда нов ужас, ново зло и насилие…

   Румата погледна Кира. Тя седеше срещу Будах, не сваляше поглед от него и го слушаше, подпряла буза на юмручето си. Очите й бяха тъжни: изглежда беше й много жал за хората.

   — Вероятно сте прав, уважаеми Будах — каза Румата. — Но вземете мен. Аз съм обикновен благороден дон (по високото чело на Будах се появиха бръчки, очите му учудено и весело се ококориха), безкрайно много обичам учените хора, тези аристократи на духа. Но не мога да разбера защо вие, пазителите и единствените притежатели на висши знания, сте така безнадеждно пасивни? Защо безропотно позволявате да ви презират, да ви хвърлят в тъмница, да ви изгарят на клада? Защо откъсвате смисъла на своя живот — натрупването на знания — от практическите нужди на живота — борбата против злото?

   Будах отстрани от себе си празната чиния от палачинки.

   — Задавате ми странни въпроси, дон Румата — каза той. — Забавно е, че същите въпроси си задаваше благородният дон Гуг, камердинер на нашия херцог? Познавате ли се с него? Така си и помислих… Борба със злото! Но какво е зло? Всеки е свободен да разбира това по свой начин. За нас, учените, злото се крие в невежеството, но църквата учи, че невежеството е благо, а цялото зло идва от знанието. За земеделеца зло са данъците исушите, а за търговеца на зърнени храни сушата е добро. За робите зло е пияният и жесток господар, за занаятчията — алчният лихвар. Какво тогава е злото, против което трябва да се борим, дон Румата? — Той тъжно огледа слушателите. — Злото е неунищожимо. Никой човек не е способен да намали количеството му в света. Той може донякъде да подобри собствената си съдба, но винаги за сметка на влошаването на съдбата на другите. И винаги ще има крале, повече или по-малко жестоки, барони, повече или по-малко диви, и винаги ще има прост народ, който ще изпитва възхищение към своите потисници и омраза към своя освободител. И само затова, защото робът много по-добре разбира своя господар, дори най-жестокия, отколкото своя освободител, защото всеки роб отлично си представя себе си на мястото на господаря, но малцина си представят себе си на мястото на безкористния освободител. Такива са хората, дон Румата, и такъв е нашият свят.

   — Светът непрекъснато се променя, доктор Будах — каза Румата. — Ние знаем, че е имало време, когато не е имало крале…

   — Светът не може да се променя вечно — възрази Будах, — защото нищо не е вечно, дори промените… Ние не познаваме законите на съвършенството, но рано или късно съвършенството се постига. Погледнете например как е уредено нашето общество. Как радва окото тази ясна, геометрически правилна система! Долу са селяните и занаятчиите, над тях дворянството, после духовенството и най-после кралят. Как всичко е премислено, каква трайност, какъв хармоничен ред! Какво трябва да се променя в този идеален кристал, създаден от ръцете на небесния златар? Няма по-солидни сгради от пирамидалните, ще ви го каже всеки образован архитект. — Той поучително вдигна пръст. — Зърното, което се изсипва от чувала, не се нарежда в равен слой, но образува така наречената конусовидна пирамида. Всяко зрънце се държи за другото, стреми се да не се търкулне надолу. Така е и с човечеството. Ако то иска да представлява нещо цялостно, хората трябва да се държат един за друг и неизбежно да образуват пирамида.

   — Нима вие сериозно смятате този свят за съвършен — учуди се Румата. — След срещата с дон Реба, след затвора…

   — Млади ми приятелю, ами разбира се! На мен много неща в този свят не ми харесват, много неща бих искал да видя други… Но какво да се прави? В очите на висшите сили съвършенството изглежда другояче, не както в моите. Какъв смисъл има дървото да се сърди, че не може да се движи, макар че то сигурно би се радвало, ако можеше да бяга с всички сили от брадвата на дърваря?

   — Ами какво ще кажете, ако могат да се изменят висшите предначертания?

   — На това са способни само висшите сили…

   — Но все пак представете си, че сте бог…

   Будах се засмя.

   — Ако можех да си представя, че съм бог, щях да стана бог!

   — Добре, ами ако имате възможност да посъветвате бога?

   — Вие имате богато въображение — с удоволствие каза Будах. — Това е хубаво. Грамотен ли сте? Прекрасно. Аз с удоволствие бих се позанимавал с вас.

   — Вие ме ласкаете… Но все пак какво бихте посъветвали всемогъщия? Какво, според вас, би трябвало да направи всемогъщият, за да кажете: ето сега светът е добър и хубав?…

   Усмихвайки се одобрително, Будах се облегна на стола и сложи ръце на коленете си. Кира любопитно го гледаше.

   — Добре тогава — каза той, — ето. Бих казал на всемогъщия: «Създателю, не зная твоите планове, може би ти дори не смяташ да правиш хората добри и щастливи. Пожелай го! Толкова лесно е да се направи то! Дай на хората достатъчно хляб, месо и вино, дай им покрив и дрехи. Нека изчезнат гладът и нуждата, а заедно с тях и всичко, което разделя хората.»

   — И това ли е всичко — попита Румата.

   — Смятате, че е малко?

   Румата поклати глава.

   — Бог би ви отвърнал: «Хората няма да имат полза от това. Защото силните във вашия свят ще отнемат от слабите онова, което съм им дал, и слабите, както преди, ще си останат бедни.»

   — Ще помоля бога да защити слабите. «Вразуми жестоките управници» — ще му кажа аз.

   — Жестокостта е сила. Ако изгубят своята жестокост, управниците ще изгубят силата си и други жестоки ще ги заменят.

   Будах престана да се усмихва.

   — Накажи жестоките — твърдо каза той, — та силните ла изгубят желание да проявяват жестокост към слабите.

   — Човекът се ражда слаб. Той става силен, когато наоколо му няма друг по-силен от него. Когато бъдат наказани жестоките сред силните, тяхното място ще бъде заето от силните сред слабите. Също жестоки. Тогава ще трябва да се наказват всички, а аз не искам това.

   — Ти по-добре виждаш, всемогъщи. Направи тогава просто така, че хората да получават всичко и да не си отнемат онова, което ти си им дал.

   — И от това хората няма да имат полза — въздъхна Румата, — защото когато получат всичко даром, без мъка, от моите ръце, те ще забравят труда, ще изгубят вкус към живота и ще се превърнат в мои домашни животни, които ще бъда принуден занапред вечно да храня и обличам.

   — Не им давай всичко наведнъж! — разпалено каза Будах. — Давай им по-малко и постепенно!

   — Постепенно хората сами ще си вземат всичко, което им потрябва.

   Будах неловко се засмя.

   — Да, виждам, че не е толкова просто — каза той. — Аз като че ли не бях мислил по-рано за такива неща… Струва ми се, ние с вас разгледахме всичко. Впрочем — той се наведе напред — има още една възможност. Направи така, че хората най-много да обичат труда и знанието. Трудът и знанието да станат единствен смисъл на техния живот!

   Да, ние също имахме намерение да опитаме това — помисли си Румата. Масовата хипноиндукция, позитивната реморализация. Хипноизлъчители на три екваториални спътника…

   — Бих могъл да направя и това — каза той. — Но струва ли си да се лишава човечеството от неговата история? Струва ли си да се подменя едно човечество с друго? Няма ли това да бъде същото, както да се изтрие това човечество от лицето на земята и на негово място да се създаде ново?

   Сбърчил чело, Будах мълчеше и обмисляше. Румата чакаше. Навън отново жално заскърцаха колите. Будах тихо продума:

   — Тогава, господи, заличи ни от лицето на Земята и ни създай отново по-съвършени… или още по-добре остави ни и ни позволи да вървим по своя път.

   — Сърцето ми е изпълнено с жал — бавно каза Румата. — Не мога да направя това.

   И тогава той видя очите на Кира. Кира го гледаше с ужас и надежда.

Не съм запознат в подробности с творчеството на двамата брата. Но откъсите, които сте публикувал са повече от красноречиви. Заповядайте и в моя блог http://taidzi.blog.bg/lichni-dnevnici/2010/07/01/koi-e-golemiiat-vypros-na-koito-triabva-da-otgovorim.570491

"Човек е длъжен да прави добро от злото, защото то няма от какво друго да се направи."

:) Препоръчвам ти да се запознаеш по-подробно с техните произведения в такъв случай. Благодаря и за поканата ти , ще погледна !

:) Със силата на познанието ....

:) Любимата ти книга. А откъсите са неповторими ! Не знам какво да кажа - много са силни !

;) Както обикновено ....

До каква степен трябва да се спазва принципа за неннамеса в чуждото развитие например? Харесва ми финала, когато скед убиството на момичето на Румата той забравя за някои възвишени принципи и се хваща за мечовете, за да раздава провосъдие. Сивия терор придобива извъннормени проявления....

Разсъжденията на Румата до голяма степен ги приемам като свои. Едно ми е странното - при такива силни послания ( някой би казал - в Езопов стил ) как все още не е извадена нужната поука , за да не ги допускаме и в наши дни ?

Може би поуките са направени, но някои или нещо не иска те да се приложат в практиката... Има сили на този свят, които нямат интерес това да стане. Слава богу има хора като Румата, Камерер, които с главите си ще счупят ледовете, но няма да се откажат от своя път. Трябва да се чете повече Стругацки от гледна точка на социалните модели, които авторите създават, за да придават различни гледни точки на обществото....
Има ли според вас смисъл революционнта борба?

;) Революцията ... съгласен съм , че има смисъл, но забележете какво казва Арата - най-верните му съратници в борбите или се обръщали впоследствие срещу него, или умирали . Това ми говори, че всъщност те не са били истински готови за целта, която са преследвали в началото. Значи ако има революция, трябва най-напред тя да бъде в мисленето на всеки. Тук не говорим за оръжие и кръвопролития, просто трябва преоценка на парадигмите

Липсва силата на обединението, някой или нещо да ги води и да придава насока на масите. Тогава те ще са сила.

Наистина липсва. Но забележи част от разсъжденията на Румата - как кървавите векове ще оформят истинския горд и НЕЗАВИСИМ човек. Това за мен означава, че ако търсиш кой да те води за каквото и да било - няма да има промяна .

Мисля си,че все пак когато човек промени мисленето си, то трябва да намери и някаква изява навън, за да има ефект вътху околния свят. Иначе до какво би довела тази духовна промяна - само до философстване?

Любима книга ,която скоро не съм препрочитал .
Но си е вярно ,че докато търсиш кой да те води няма да си истински независим..
Никога не съм казвал ,че е лесно да си Бог- налага се да вземаш правилните решания ,незвисимо дали на теб самият ти харесват.........
Това с простият войник и марашалският жезъл е само приказка...хубава наистина...

Разбира се, без такава изява няма и еволюция ... тук едва ли има кой да оспори .

Няма лесни пътища Нео Нула , има още по- трудни решения! Ниво на съзнание, духовен заряд! Няма напълно еднакви хора, едни са по - развити , други изостават.Но" Трудно е да бъдеш Бог" за мен е настолна книга, която учи на добродетели, духовно познание и развитие.Тя е" жива" за хората, които искат да променят света.

;) Точно.
И като става дума за простия войник - със сигурност и ти си спомняш казармената фраза : "Мисленето води до грешки" .... Колко е по-удобно за водачите от всякакъв вид да си немислещ ...

:) Привети , Миа ! Наистина определението, което даваш за книгата е много на място. Аз лично съм я чел много пъти, но винаги успявам да открия още нещо "между редовете" . Радвам се, че съм причината да откриеш такова изключително произведение !

Сляпата вяра е опасна...

Не само е опасна, тя елиминира естествената нужда от осмисляне . Неслучайно всяка манипулация се крепи точно на изискването за сляпа вяра. Защо е посочено това гонение срещу книжниците ( т.е. , мислещите , просветени хора ) ? Именно те са пречката за успеха на манипулирането.

....ОТВРАТИТЕЛНО Е, КОГАТО ДЕНЯТ ЗАПОЧВА С ДОН ТАМЕО!...

:)))) Има го и този момент !

Спомням си я казармената фраза ;)))))
А що се отнася до това ,че духовната промяна трябва да излезе навън ,то аз си мисля ,че това е неминуемо.... Въпрос на време и малко усилие

;) И тази промяна вече е започнала .... след толкова дълго очакване !